* * * (За любовта и свободата)

"Защо ме откъсна...!? И накъде ме носиш? Кой ще ме обича сега?"

Вятърът издигаше листенцето, усмихваше се и му показваше своя свят...

"Ти обичаш ли ме?" - питаше то къщите, минавайки покрай тях. - "А ти?" (Дърветата ръкомахаха големи и страшни.) "Защо ме откъсна... Големият свят е толкова... голям!" - едва не се разплака, изгубило уюта на своето цвете.

Изведнъж се спря на нещо мокро. Малки пръстчета го изтриха с една сълза, две питащи очи го погледнаха тъжно и преди да успее да помоли: "Обичай ме...", вятърът отново го грабна и полетяха...

И когато това светло нежно листенце кацне на теб, усмихни се, кажи му, че го обичаш и го пусни... да лети...

P.S. А ти... обичаш ли ме...!?

Обичай ме... моля те...

* * * Дали си...

Дали си имам кът във този свят?

Навярно всеки има своя кът.

Аз търся го все още... Лутам се -

отново кръстопът.

Защо се лутам... Сигурно пораснах...

И искам да вървя по верен път.

Те, пътищата, водят все... нанякъде -

какво като не знаят що е кът...

А важното е да вървя и да не спирам.

Тогава ще открия верен път.

... Защо ми е тогава, не разбирам,

някъде под небосвода кът...

Нали вървя, вървя и търся това,

което търся всеки миг.

Защо ми е тогава кът, когато

не смятам да закотвям вик...

Защо ми е тогава кът, когато

имам най-синьото небе и утринта...

Не искам кът от теб, Земя, да взимам -

не искам кът дори и след смъртта.

А може би аз имам кът огромен -

Вселената и Мисълта.

И този кът на мене ми напомня,

че търся на живота същността.

Зимни

* * *

От кухнята се носи аромат

и топло ми мирише на канела

след скитането в белия ми свят,

от детството ми бялото приел.



* * *

Открих във капчица роса

живот; как времето изтича

като отронена сълза;

като нечутото "обичам те".



* * *

Натежали от снега,

дишат клони уморено.

Стръкчета трева зелени

са промушили глава

и оглеждат оживени

белотата на деня.

Пристан

На Д.



На отсрещния бряг

се разливат

твоите чувства

нанякъде...

В тишината

на мойто изкуство

не долавяш ли

колко те чакам...



Не долавяш ли скритите трепети

на дъха ми,

скитащ по листа...

Не долавяш ли в буквите

шепота в песента на звуци лъчисти...



... И докосваш ме

в мислите утринни,

и приспиваш ме

нощем в мечтите,

и изпълнил дните ми

с искане,

пускаш котва

в сърцето ми...

Ти.

* * * Понякога...

Понякога думите просто

не стигат...

И листът е хлъзгав и...

толкова празен.

Тогава морето с небето се сливат...

Вълните стелят черупки по пясъка...



Понякога толкова много ми липсваш...

(Така е само, когато те няма...)

Търся по пясъка нашата истина...

Вълните разбиват в сърцето ми пяна -



солената пяна, докоснала струните

на юнското слънце във мойте очи;

солената пяна, погълнала думите -

солената пяна - в очите блести...