Заваля...

Заваля...

Моят дъжд заваля.

По перваза почуква

и докосва съня ми в майското утро...

Как обичам дъжда...!

Той ме скрива под пръстите,

със които почуква.

Той измива ми мислите

и с краката ми хуква.

Цопа с мойте сандали из локвите

и събужда заспалите, и ги кани да цопат...

Мое малко хлапе, ти обичаш дъжда.

Той за теб е море, а за мене - ръка.

... И след време,

когато

аз остана в снега,

ти ще бъдеш богат и със тази "ръка".

Ще се сещаш навярно как във локвите тичаме

и ще учиш сина си да расте и обича.

* * * Здравей, Любов!

* * *
Здравей, Любов!
Навън е зима. Прозорецът ми зее. Не вали. Не знам къде съм..., още ли ме има..., но все едно... Кажи ми как си ти.
На мен ми е студено. (Не, не плача. Дори да плача... си е насаме.) Навън е здрач. Изгубвам се във здрача. А ти, Любов, къде ли си... Къде...
Да, трудно ми е - лесно нараняваш. За себе си не знам - кажи ми ти! Разбрах, Любов, че другаде оставаш - дано да продължиш и да летиш...
Защото те обичам. И те искам. Но искам също Ти да си добре. (Да, знам какво е. Сигурно ми стиска, но няма как това да разбереш.)
Кажи, Любов, защо така е празно... (В прозореца е цялата Луна.) Зараза си, Любов. Зараза. Не знам дали крещя или мълча...
А някак е изпразнено и нямо. (Изплаках ли годините си аз...) Защо, Любов, си толкова измамна!? Аз вярвам в мълчаливата ти страст.
Усещам я от километри разстояние. Защо мълчиш? Не знам. Ти знаеш ли, кажи!? Наказваш ме със своето мълчание. И искаш да ме няма ли...? Кажи...!

* * * (Горещо е)

Ще запаля света от докосването ти.
(Не ми трябва усмирителна риза.)
Във "бунта" ми няма въпроси -
на пръсти недей се изнизва.

Не те притискам във ъгъла -
аз също обичам да дишам.
Не се плаши от обвързване,
когато в очите ми влизаш.

Аз търся и искам момента -
животът е толкова кратък.
Превръщаш нощта ми във ден.
Под мен завъртял си Земята

и искам... тъй силно желая
във полета свой да те срещам.
Отключвам своята "стая"...
Дали ще влезеш...
Горещо е.